- Разкажи ми пак за съкровището- помолих го, а той ме изгледа развеселен изпод обичайно смръщените си вежди.

Беше най-едрият човек, който бях виждал в живота си, приличаше на зле опитомена мечка, но се движеше с необичайна за ръста и теглото си котешка грация, а неотдавна бях открил и че е мека душа с тънко чувство за хумор, готов винаги да ти помогне ако се налага.

- Пак ли? Не ти ли омръзна?- насмешливо запита той като продължаваше в същото време да кърпи рибарската мрежа на предната веранда на къщата, от която отвисоко се откриваше страхотна гледка към залива и морето.

- Пак.

- Е, добре...- той въздъхна, остави мрежата настрана и отпи дълга глътка от червеното вино, което сам правеше с вещина, опит и любов от години. Макар и стар кръчмар, Капитана от край време си пиеше от домашното, а не от лъскавите бутилки, които продаваше в ресторанта на туристите. И сам си ловеше рибата за кръчмата.

- Знаеш...- тежко започна разказа си Капитана – Че ветровете, които духат в морето, са много важни щом тръгнеш за риба. Градско чедо си, присадено, но все си се научил за тези години, че когато задуха оня силния източен или североизточен вятър, дето ние местните си му викаме Моряка, морето се бунтува, а рибата се държи край брега на завет. После идва сологанът, който е нещо като мъртва остатъчна вълна и тогава е рай за рибаря, особено като си тръгнал за паламуд. Стига да носиш на морската болест, де.

Капитана се позасмя иронично и отново отпи от червеното вино, а аз последвах примера му и пресуших чашата.

- Духне ли обаче западнякът...- продължи Капитана – Подкарва рибата навътре в морето, пък и на всичкото отгоре задуха ли силно и няма вълна, теченията могат да те грабнат и да те запокитят навътре в открито море и да стане голяма беля. Още по-зле е като духне Сирокото от юг-югозапад. Тогава рибата се покрива съвсем. Но продължи ли да духа и през ноември, пасажите се връщат и риболовът потръгва. Добре е за нас рибарите и когато утихне съвсем вълнението, ама няма какво да ти разправям, ти си ги знаеш вече тия неща.

- Разправяй, разправяй.- подканих го – Знаеш, че ми е интересно. Разправяй за нощния риболов, за паламуда и за... съкровището.

- Паламудът, знаеш, почва да идва при нас на юг някъде към края на август, ама тогава още си му викаме циганка и е по-дребен. Към края на септември паламудът си е вече паламуд, в края на октомври пък вече едрее и си го знаем като турук, а после минава 80-85 сантиметра и 7 кила парчето и хората му викат лакерда. Затова и старите рибари излизаме в морето най-вече октомври и ноември, да напълним мрежите и да осигурим цялата година с улова, защото тогава са и големите пасажи.- заразказва той.

- Има различни хватки да хванеш голямата риба...- продължи Капитана – На узакма паламудът се лови с мрежи, на които им викаме фуставели. Щом изгрее луната, мрежите се спускат напречно на брега, единият край се връзва за кори и са дълги има-няма към 400 метра, а на другия се слагат шамандури с мигалки, дето светят. До час-два пасажът ако се намърда в мрежата, значи късметлийски е бил този път риболовът, но често не се подлъгва и се връщаме празни у дома. Балъците излизат за паламуд и на таляни, дето си ги правят от колове и мрежи, поставени перпендикулярно на брега, ма това не е мъжка работа. Има и такива, дето гонят паламуда с чепаре или воблер, ама тия не си вадят хляба от морето като мен, само си чешат крастата, да знаеш. Женчовска работа.

Капитана плю и пак си пийна от винцето.

- Аз лично предпочитам да гоня паламуда като използвам моларене в безлунна нощ. Водя лодката, единият апап се е качил на алборото нависоко и дебне за екамото, дето учените кухи глави от града му викат биолуминисценция. Както и да му викат, все тая – по него загащваме пасажа, защото като се движи рибата и около пасажа луната свети. Чат ли си сега?

- Чат съм...- викам – Давай нататък.

- Като видя светлината във водата, правя с лодката плътен завой и затварям пасажа с мрежата, на която и викаме воля“ и е направена от два ката. Като затворя кръга, апапът от алборото пуска сигнални ракети или потапя дълбочинните фенери и подплашва паламуда, който сам влиза в мрежите.

- Супер! И как е? Върви ли?

- Миналата есен извадих тон и половина с 10-метровата си гемия с моларене само за една нощ!

Облещих се:

- Господи!

- Мда...- доволно измърка Капитана, после допълни – И точно през оная нощ извадих от морето корабната камбана...

- Бяхме излезли в една безлунна нощ трима души в една лодка – аз, Тото и Малкия Марлин. Може да я наричам корито и гемия, но красавицата ми беше една от най-добрите рибарски лодки долу на юг. Оборудвал я бях с всичко, за което се сетиш за нощен риболов на паламуд - сонар, джи пи ес, петромаксови лампи, здрави мрежи, всичко. Името и беше „Свети Никола“, точно като на ресторантчето ми, в което си идвал тук, горе на хълма над залива.

- Беше?!?

- Беше... Имай търпение, всичко по реда си... Нали искаш да чуеш цялата история?

- Да! Абсолютно! Разказвай, разказвай – не ми обръщай внимание.

Капитана внимателно ме изгледа изпод вежди, после продължи, но не преди да допие чашата си и да си долее още от пивкото вино, което искреше в голямата гарафа до лакътя му:

- Излязохме по график в залива, после се отправихме към открито море. По едно време Тото се провикна от алборото, че вижда светлина във водата. Отпуснах газта и лодката продължи по инерция, после се приготвих за големия завой, че да хванем пасажа в примката. Докато ние дебнехме паламуда, Малкия Марлин се занимаваше с глупости. Беше пуснал от кърмата чепаре ли, воблер ли, някаква дивотия за лаици, той му викаше „тролинг риболов“, и го влачеше зад нас по време на цялото плаване. Тъкмо да затворя кгръга около пасажа и не щеш ли, пишман тролинг риболовеца се разквича като заколено прасе и започна да навива макарата.

- Той ли хвана първият паламуд от ония тон и половина?!

- Хванал дръжки! Завалията явно нищо не разбираше от тоя измислен тролинг риболов и явно беше отпуснал повече корда, отколкото се полага, явно чак до дъното, а там има-няма под кила имахме поне десетина метра вода. Дърпа, тегли, навива макарата и по едно време гледам се озори, ама накрая извади с псувни „улова“ си на палубата. Това дето го изкара от водат, изтрака на дъските така, както не се полага да трака никоя риба. Хвърлих едно око. Камбана. Теглих му една майна.

- Какви са тия дивотии, бе Марлине?- викам аз, а оня се пули като овца. Наобиколихме го ние и гледаме – корабна камбана. Има-няма десетина кила, трийсетина сантиметра дълга, бронзова. Отстрани гледаме надпис - „Морски фавнь, 1912 г.“.

- Бе, брат, какво е това чудо бе?- викам пак, а Малкия Мрлин се хили като идиот и вика – Ти вестници не четеш ли, бе Капитане, на библиотека не ходиш ли, кабелна телевизия у дома нямаш ли?

- За четенето не чета, и в библиотека не съм стъпвал откакто бях в трети клас, ама кабелна телевизия имам. И?

- Какво „И?“... Навсякъде писаха и предаване по телевизията имаше. Тая камбана е от кораба на губернатора. Потопили са го турчулята през 1912 година близо до брега, не сварил да се скрие в пристанището. Апапа, тук долу под нас като нищо може да има и губернаторско съкровище, сребро, злато, наполеони, бижута...

- Божичко! Намерихте ли съкровището?!- провикнах се, а Капитана поклати глава:

- Припрян човек, бре! Пак бързаш... Ако искаш да знаеш, взех скапаната му камбана и я хвърлих обратно в морето, а Малкия Марлин се скъса да псува. После довърших завоя, обградихме рибата с мрежата и извадихме най-големия улов, който бяхме вадили досега, а аз съм от 30 години в морето. Нея нощ хвърляхме мрежата в района на три пъти и всеки път я вадихме пълна, ще се скъса. Когато се прибрахме на кея сутринта, имахме тон и половина първокласен паламуд, а от другите лодки ни гледаха, сякаш ще ни изядат.

- Значи всичко е минало добре, нищо, че не сте извадили съкровището?

- Бе извадихме го...- измънка Капитана, а аз го зяпнах с отворена уста за пореден път тази вечер, хем уж знаех историята отпреди.

- И?- сетих се по едно време да попитам, защото той нещо се беше отнесъл, пийваше винце, пушеше си цигарата и се взираше невиждащо в мрака отвъд перилата на верандата.

- И нищо. Разтоварихме, позамихме се надве-натри и заседнахме в кръчмата на Лекето на кея да полеем спорния улов. Гледам Малкия Марлин нещо се умислил. По едно време вика: Абе апапи, толкова риба накуп през живота си не сме виждали. Кимнахме ние с Тото – което си е право, право си е. Марлина обаче продължава: Момчета, тая камбана, дето я изтралих от дъното, е късметлийска, да знаете. Все едно ни омагьоса коритото и мрежите и късмета. Все там замятахме цяла нощ и все пълни мрежи вадихме. Кимнахме пак, щото наистина май имаше нещо такова. И оня лудият вика: Трябва да се върнем сутринта и да извадим съкровището, братя!

- И какво стана? В крайна сметка извадихте ли го?

- Бе за вадене, извадихме го. Ама не трябваше...

Замълчах си. Такъв си беше Капитана. И с ченгел да му вадиш думите, нищо няма да каже, ако той самият не е решил да изплюе камъчето. И все пак го слушах като омагьосан всеки път, щом се решеше да разкаже своята история.

- На сутринта се върнахме с гемията на мястото, където бяхме извадили всичкия тоя паламуд...- продължи най-сетне Капитана, когато вече се бях отчаял, че ще чуя край на историята – Бяхме монтирали на борда скрипец и лебедка и се запасихме с всичко нужно за работа под водата. Макар да беше ноември и морето да беше бая студено, Малкият Марлин пръв навлече водолазния костюм и с маска, шнорхел и плавници скочи зад борда, за да огледа дъното... После се започна. Редувахме се заради студа и един по един се гмуркахме, а на всеки курс нагоре всеки от нас изнасяше по нещо и го трупаше на дъното на коритото... След камбаната, която Марлина отново извади, в лодката започнаха да се трупат месингови релинги, медни листове от обшивката, компаси, ехолоти, лагове, лотове и анемометри и секстанти от бронз, руля на кораба, корабни фенери, азимутни румпелни устройства, шпилове, румпели, фарщевен с изящна дърворезба... После вече си взехме белята, като започнахме да вадим все повече и по-големи предмети от останките на дъното. Тото извади гребния винт на кораба, а Малкия Марлин – щурвала. Да не остана по назад, аз пък взех да опразвам трюма и каютите на пътниците. На борда на черупката ми се трупаха сандък след сандък, бурета с обков и гвоздеи, ковчежета с бижута, златни наполеони и скъпоценности, позлатени катарами за колани, копчета, медали, ордени, пръстени и колиета, револфери с инкрустирани седефени дръжки и парадни саби, украсени с благородни метали и полускъпоценни камъни. За капак на всичко накрая се добрахме и до бронзовите корабни оръдия и лафети, и понеже като банда идиоти бяхме решили да изкараме всяка стотинка, която можем да изцедим от потъналия кораб, започнахме да ги вадим с кански мъки от дъното и да ги товарим на борда.

- Капитане, това е страхотно! Вие сте забогатели, нали?!

Капитана ме изгледа странно и въздъхна, после продължи:

- Бяхме заслепени от богатия улов и от намереното на дъното съкровище. Корабната камбана ни беше орисала, ама явно не така, както си мислехме ние, ами си беше живо урочасване. Някъде привечер бяхме изтърмъчили от дъното всичко, което можеше да се изтърмъчи, така че най-сетне вдигнахме котва и се отправихме към брега...

- И после? Какво стана после? На каква стойност излезе съкровището? С него ли си купи тая кръчма на брега?

- После... После лодката потъна на има-няма стотина метра от брега. На дълбочина, която по странни стечения на обстоятелствата и благодарение на злощастната съдба, впоследствие се оказа два пъти по-голяма от тази, където беше потънал „Морския фавнь“.

- Значи камбаната ви е направила лоша магия, така ли?

- По-лоша от това, здраве му кажи... Полакомихме се ние и през носа ни излезе цялата работа. Паламудът от големия нощен риболов едва стигна да покрием стойността на лодката ми, дето потъна с целия този товар от подводни съкровища. Че и застраховка нямах, разбира се. А кръчмата, кръчмата си ми е от едно време, от дядо и тате, те са я въртели, откакто се помнят. Първо беше просто едно павилионче с топла бира и прясна риба, където сядаха само старите рибари. Сега, вече сам виждаш, е ресторант с две тераси над морето и баровците от столицата ще се избият да резервират места тук...

В този момент се чу камбанен звън и когато стреснат се извърнах през рамо, видях жената на Капитана, която биеше увесена на греда корабна камбана, чийто надпис „Морски фавнь 1912 г.“, можех да разчета дори оттук.

- Момчета, вечерята е сервирана.- весело ни прикани капитанската съпруга и постави длан на камбаната, за да уталожи нейния звън.

Камбаната замлъкна.

И магията внезапно се разсея.

Беше време за вечеря.

 

Автор: Камен Петров

Тазгодишното издание на Никулденския конкурс на Gramofona.com е факт благодарение на: "Бургосстрой", ГЕРБ-Бургас, АБВ-Бургас, народният представител от ДПС Севим Али, "Артстрой 1 Кънстракшън".

Благодарим и за неоценимата помощ на: