Скоро ни предстои да стъпим на обновения площад „Тройката“. Мнозина ще се питат от къде идва това име на площада. В проекта може и да е предвиден някакъв надпис. Но е по-важно, че погледите на хората няма да търсят подобна историческа справка, а ще се впечатляват от един 17-метров символ – монумента, известен като „ паметникът Альоша“.

               Само напълно безразличните не знаят, че мненията за него са разделени на две – „за“ и „против“ оставането му на площада. Общинската власт мълчаливо пренебрегна искането на хиляда граждани за премахване на този монумент и преместването му в музейно депо за подобни социалистически „ценности“. Сега виждаме колко са неуместни опитите за вписването му в модерната архитектура на европейския Бургас. А невъзможно е да стои там по две причини: поради чисто архитектурно-художественото затлачване, прекъсващо главната улица „Александровска“ и връзката й с обновеното площадно пространство; другата е историческата лъжа  в гранитните му основи във вид на „паметна записка“ и пълното й противоречие с новите исторически факти, които дават отговор кой всъщност е истинският поръчител на този и другите идеологически монументи в най-мрачните години на тоталитарната комунистическа власт. Предлагам на любезния читател фотокопие на оригинален документ от съветските архиви. (вж.приложеното фотокопие от книгата на Г.Боздуганов  „България-военният трофей на Сталин“).

              Това не е любопитно, не е дори сензационно четиво – това е поразително разголване на комунистическата пропаганда за ролята на Й.В.Сталин и Червената армия за уж освободителната им мисия след обявената война на България в нощта на 5 септември 1944 година. Защото любимият на комунистите „баща на народите“ Й.Сталин е готов да предаде на Турция Бургас и земите на юг. Това не е „кьор фишек“, а детайл от официален разговор с външния министър на Англия през декември 1941 г. След три години Сталин е напълно доволен от себе си. Той получава правото да се разпорежда не с отделни части, а с цялата територия на страната ни, предавайки я в ръцете на своите послушни български другари в края на 1947г. когато най-сетне съветската(именно съветска, а не съюзна) контролна комисия напуска страната ни. И  в знак на признателност осем години след преврата на 9 септември българските комунисти му издигат този „величествен паметник“(вж. Паметна записка).  

                Ако днешната бургаска общинска управа не смята всичко това за проява на политически цинизъм, то в името на историческата истина и от уважение към своите граждани нека извади на светло изпод основите на съветския „Альоша“ текста на паметната записка с посвещението. А до него и намерението на Сталин да предаде Бургас на Турция. Ще се получи парадокс? В такъв случай не е ли парадоксално да държим в центъра на Бургас този грозен монумент на историческата лъжа и политическия цинизъм? При това посветен на човека, който иска града ни да стане турска територия и че „според др. Сталин за България е напълно достатъчно да има едно пристанище като Варна“! Е, ако заради комунистическата признателност към „вожда и учителя“ Варна носи неговото име от 1949 до 1956 г. до кога ние бургаските граждани ще търпим посвещението към него с нежното име „Альоша“?          

              Днес най-голямата беда е набитата в главите ни от пропагандните клишета на комунистическото образование и възпитание теза за освободителната мисия на Червената армия на българска територия. Вместо да привлече на своя страна „братския славянски народ“ , Сталин още от 1939-1940 г. гледа с враждебно око на България и в стремежа да владее Проливите е готов да накаже страната ни,  включително с откъсване на територии, с третирането ни като победена вражеска страна от страна на анти хитлеристката коалиция и най-вече с включването на страната ни в неговата „сфера на влияние“. Сега е повече от ясно, че насилствената съветизация е било най-голямото наказание, което е могло да ни се случи след Втората световна война. Нима трябва да оставим символът на това наказание  да ни  напомня за отсъствие на национално достойнство и фалшифицираната „вечна признателност“? Вместо добри русофили не ни ли превръща днес тази сляпа вяра в мишена на агресивни руски политици, искащи да им „пълзим в краката“  и третиращи ни като „неблагодарен народ“?

Послеслов: Днес все още стотици хора смятат въпросните монументи от времето на комунизма са история и че не трябвало да се пипат. Документите обаче недвусмислено и категорично доказват, че те са всъщност материализираната истерия за себе утвърждаване на една антихуманна идеология, на чиито последици дължим сегашния драматизъм в политическото  развитие на България. Колкото по-навреме бъде осъзната тази истина, толкова по-навреме ще се взимат правилните решения. Едно от тях несъмнено преминава през отнемането на сегашния статут на тези символи на моралното и материално ограбване на българския народ. И вместо на площадите в най-добрия случай скромно да бъдат експонирани в музейни депа на „социалистическия реализъм“.

Бургас, 1 ноември 2014 г.